Съквартирантката

В началото на следването си бях на общежитие. По-скоро в лудница – нон-стоп чалга, сръбска музика, алкохол. Успях да издържа само няколко месеца и излязох на квартира

Съквартирантката ми беше много особена, до ден днешен чуя ли за думата „квартира”, правя асоциация с нея. На времето бях я намерила сред „търся си съквартирантка” обявите в интернет. Нисък наем, обзаведено жилище, близо до центъра и на всичкото отгоре като каза „Тук нощувам само една нощ в седмицата”, събрах си багажа и се нанесох при нея. Беше малко странна, с мустаци и изглеждаше като оперна певица. „Аз съм на 39, кака съм ти, не се притеснявай от мен. Довери ми се”, ми беше казала. Имаше частен бизнес, но беше супер стисната, че не е истина. Дори почерпките ги включваше в наема! Постоянно чисти, обикаля из къщата и дърдори: „Да променим това, да купим онова, за купим нов хладилник, да сменим пералнята, да обновим еди-какво си, но ти ще плащаш”.

Каза едно, оказа се друго

Уж щеше да нощува само един ден в седмицата, но се случи точно обратното – само ден я нямаше. Веднъж ми изпрати SMS, че ще пътува за Варна, реших да се възползвам от възможността, поканих приятелките си на домашен купон и като се прибрах, седеше на дивана в хола. Мръсница! Ако бях бременна в онзи момент, сигурно щях да направя спонтанен аборт заради нея. Редовно ме наблюдава, все едно съм африканско животно от научно-популярните филми. В кухнята оставяше 50-олевки, за да ме пробва. Но най-важното – винаги когато се засечем, тя беше с Medix в едната ръка и гъба в другата. Млад любовник беше си хванала, издържаше го. Мисля, че беше студент, видимо доста по-млад от нея. От вечер до сутрин правеха секс. Проблемът беше, че стените ни бяха тънки, дори чувах в каква поза го правят. Тоест знаех всичките им фантазии. Веднъж от злоба и завист се оплаках на домоуправителката. Отидох у тях, леко си наведох главата и с тъжни, влажни очи почнах да ѝ обясня всичко. „Ако нашите разберат, ще ме убият. Всеки ден води мъж, това ме притеснява, но нямам избор.. нямам пари да се изнеса другаде”, ѝ бях казала. Още същата вечер домоуправителката се качи горе и предупреди мустакатата.

- Тук живеят семейства– каза домоуправителката. - Съседите се оплакват от вашите гости.

- Какви семейства, тук повечето са или рускини, или украинки – затапи я съквартирантката ми. Размина ѝ се.

По-голям проблем от този бяха фактурите. Отначало каза, че рядко ще нощува при мен и аз се съгласих да платя всичките фактури. Така си беше редно, де, защо женицата да плаща водата, която реално не ползва, нали? Но, да е жива и здрава, тя използва повече от мен онова жилище. Когато си имах гадже (охооооооо, преди мнооооого мноогоо време) дори не виждах квартирата си. Но противно на това, аз плащах водата, която ползваха за душ след любовните им игри.

Как да напусна квартирата?

Не бях доволна и реших да напусна. Но как да ѝ го кажа? Опитвам се да ѝ го кажа, но не мога да събера смелост. Чувствах се сякаш ще се разделям с гаджето си. Депресирах се. Когато сме очи в очи, сещам се за хубавите(?) ни спомени, дните, в които заедно сме чистили апартамента, есемесите, че ходи във Варна, за да ме пробва, историята с домоуправителката. Все не успявах да ѝ споделя, че се махам. Тамън се осмелявам, „наближава коледата, да изперем пердетата, да направим основно чистене”, казваше тя. И после как да я напусна? Това няма ли да е забиване нож в гърба?! После виждам фактурите и твърдо решавам да се махна…

Толкова се озлоби…

Видях, че така няма как да продължи, събрах смелост и ѝ го казах. И точно в онзи момент видях нейното истинско лице! Тя се озлоби, развика ми се. Нямала съм право да я напусна без предупреждение (а ние не бяхме подписали договор), нямала да ми връща депозита и на всичкото отгоре трябвало да плащам наем за още 2 месеца, защото съм я зарязала без да я предупредя. Поради това, че често съм седяла на дивана(?), ми каза да купя нов диван. И затръшна вратата.

Ортогонална норма на проекцията: Поради проблем с лаптопа, тук няма да мога да пиша често. Чакам да ми дадат нов служебен такъв. Но ако викаш „мен т’ва к’во ма ибе”, да знаеш – и мен ни ма ибе…