SMS

В живота винаги има момент, в който бъдещето ни зависи от един-единствен избор. Но не може да съжаляваме за избора, който сме направили. Миналото остава зад нас. Имаме само настоящето и бъдещето, каквото и да ни поднесат те

Последните няколко месеца никъде не излизам и с никого не се срещам. Животът ми е само едно сиво ежедневие, в който пируват меланхолията и апатията. Не знам, безразлично ми е всичко. Нищо не ми се прави, нищо хубаво не очаквам от живота.  Единственото ми удоволствие може би е работата ми.

19 май беше нормален делничен ден, уж. Следобед се случи нещо, което въобще не съм очаквала. Но съдбата обича да ни поднася такива „шеги”, Вселената обича да се подпичква с нас…

Следобед получих един SMS, помислих си, че отново е за някоя есемес игра, но се оказа, че греша. Номерът не беше записан в телефонния ми указател, но той е комбинация от десет цифри, които няма как да забравя. Никога. Подателят е човекът, за когото най-често пишех тук. (Жива съм, удар след удар в гърба и Всички бивши гаджета – мръсници сте!). Човекът, заради когото дойдох тук, с когото изживях най-хубавите моменти от моя живот, но напук на това, бяхме се разделили. Нищо, все пак имаше специално място в сърцето ми. Опитвах се да го забравя тотално, да го „изтрия” от паметта си, но все не можех. Просто не успявах. Но откакто пиша тук, беше ми олекнало. Не се самосъжалявах както преди, а прочитах публикациите и можех да видя нещата отгоре, сякаш не става въпрос за мен, а за някой друг, защото понякога може да знаеш правилния ход, но чувствата те карат да вършиш друго.

Както и да е, уж всичко беше се наредило и в един неочакван момент получих SMS от него: „Kakvo si pravish? Kak si?”

Няколко пъти проверих номера, не – нямаше грешка, беше той! Човекът, който се направи, че не ме вижда в магазина за строителни материали, изведнъж беше се сетил за мен. Отговорих му и с цигара излязох на терасата. И така, започна един SMS-чат:

“Kakvo si pravish? Kak si?”

“Dobre sym, blagodaria, ti kak si?”

“Ami, uj dobre, v remonti. Pohvali se neshto, de”

“Mi, nishto novo pri men, rabotim i uj uchim”

“Zashto uj? Nqma li nqkoi batko da pomogne :)”

“Uj, zashtoto pyrvo trqbva da mine sesiqta, za da vidim rezultata :)”

“Taka e, pilcite se broqt naesen. Ama nishto ne kazvash dali ima “pomoshtnik” :)”

“Tc, ne se nujdaq ot pomosht, ne se e nalagalo. ;)”

“Aha, sled malko shte ida za boq v XXX, iskash li da te vzema?”

“Dobre.”

Бях изненадана. Беше се случило нещо, което го е накарало да ми пише, трябваше да разбера. Започнах да се оправя, но тази мистерия определено ми харесваше. Минаха около 20-30 минути, отново ми писа:

„Kyde si?”

“U nas, ti kade si”

“Veche v magazina. Iskah da se vidim, no kakto i da e”.

“Pomislih si, che shte minesh ot tuk. Dobre, idvam”

И наистина тръгнах към магазина.

  

Този път всичките сценарии ги бях оставила вкъщи, не знаех какво ме очаква. Само знаех, че няма да е нещо лошо за мен. Чувствах някаква сигурност, когато бях с него. И сега, каквото и да беше се случило, той нямаше да ми причини нещо лошо. Но това не важи за мен – получавах шанса да го видя отново след толкова време и най-малкото, което можех да направя, бе да го залея с кола.

Желанието да науча причината за тази покана ме изяждаше отвътре. Вече беше женен, щастлив, поне така изглеждаше по телевизията. Само знаех, че не биваше да се поддам на емоциите си, а да слушам разума си. Той отново щеше да се държи така, сякаш не е имало никакъв проблем. Този път това не трябваше да ме провокира и трябваше да съм спокойна. Нямаше какво да загубя още или пък да спечеля нещо.

Вече бях пред магазина. Звъннах му.

„Къде си, бе”

„В магазина, пред щандовете с осветителни тела. Ти къде си?”

„Пред магазина”

„Добре, или ме изчакай там, или пред касите”

„Влизам, пред касите ще те чакам”

„Добре”

Влязох и чаках пред касите. Оглеждах се наоколо и вълнението беше ме грабнало, щях да го видя за първи път от толкова време насам. Няма такова друго чувство на света – пеперудите в стомаха. Може би актьорите, които чакат да се вдигнат завесите, или атлетите, които чакат да чуят старт изстрела чувстват това. Не успях да го видя, но след няколко секунди видях, че някой ми маха от пета каса. Беше той! Беше срещу мен и ни деляха няколко метри. Чаках го с една фалшива усмивка на лицето. А вътрешно си повтарях само една дума – мръсник. Може би беше дошъл големият ден - денят за разплата. Мина през касата и вече бе при мен.

-          Как си, Комплексарка?

-          Добре съм, всичко е наред, ти?

-          Ремонтираме апартамента и дойдох да ‘зема ей т’ва (показва кофата за боя).

-          Хубав е цветът, хареса ми…

-          Ти какво си правиш, как върви ученето, нищо не казваш..

-          Ами, повече от добре, изпити-мизпити.. и така.. справям се някак си…

-          Браво на порасналото момиче.. Радвам се за теб, много се радвам..

-          Мерси за което.. ehihi

-          Искаш ли да пием кафе в ХХХ?

-          Мм, добре, става..

Както всичко друго в живота, и това беше започнало добре. Всичко започва с добро, но свършва с лошо.

-          На вас кога са ви изпитите?

-          Ми, скоро..

-          Тормозят ли ви много или..?

-          Не, но не ми остава много време за университета, работя.

-          Така ли? И къде?

-          В кантората на ХХХ, в центъра.

-          Браво на момичето ми.. Гордея се с теб! И как върви, свикна ли?

-          Всичко е вери нас, дет’ се вика. При вас как е?

-          Нормално, работим. Чакаме лятото вече. Миналия месец организирахме ХХХ, не го ли видя на сайта ни?

-          Не, не знаех..

-          Даже качихме много снимки от събитието..

-          Не съм ги разгледала. Нямам време за Интернет, само проверявам си пощата и излизам. Даже и Фейсбук си нямам..

Всъщност и двамата знаехме, че се лъжем, защото той знаеше къде, какво работя, а аз знаех какво върши той.

Последните няколко месеца къде ли не бях изпратила CV-та, но чак скоро ми се обадиха за инзтервю и ме одобриха и сега не съм къде да е, а в една от топ канторите в София. Всичко това не беше никак случайно, той ме подкрепяше тайно, знаех.

От  друга страна и аз го излъгах, защото знаех какво прави – следях сайта им, фейса му, общите приятели, които винаги ми поднасят актуална информация…

Всичко беше затова да не покажем на другия, че не сме се интересували един от друг, но много добре знаехме истината. Важното беше, че в момента седеше срещу мен, не беше сън и имаше да ми каже нещо…

Следва продължение…


Билешка пот линиа: Някои избори правим заради себе си. А някои правим за други хора. Не защото не ги обичаме, а защото го правим...