Миналия месец, докато си търсех обеците под масата, чух името му по телевизията. Името на този човек, за когото зарязах родния Пловдив и се местих в София.
Дори като се разделихме, първото нещо, което правех сутрин, бе да потърся името му в Google. Де да знам, можеше да е катастрофирал, гръмнала газовата бутилка у тях или пък нещо друго, но първият човек, посетил го в болницата, трябваше да бъда аз. Но това беше много по-лошо и от вест за смъртта му.
Оженил се. „Ожениха се”, каза водещата спокойно. Оженил се за репортерка от телевизията им и са направили репортаж. Вдигнах си главата и му видях лицето.
За последно бях го видяла преди година-две, като ми махаше на автогарата. Но усмивката му беше същата. Моите мечти с него бяха различни. Трябваше да се срещнем на булеварда някой ден и да разберем, че принадлежим един на друг.
Но вместо това, той сега ме гледаше от 52 инчовия ми телевизор, държейки ръката на жена си. Бях чула, че се е сгодил, даже си мислех, че са се оженили, но това много ми дойде. Сетих се за един стар български филм, в който момичето тайничко гледаше как мъжът на живота ѝ се жени за друга. Подобна история. Гледах ги. Те се забавляваха, смееха се. И то в заведението, където ние щяхме да организираме сватбата. Гледаше я, целуваше я, държеше я за ръката.. гледаше я в очите.. А аз плачех, той беше щастлив. Много щастлив.
Човекът, заради когото направих всичките тези глупости, който ми обещаваше, че никога няма да се разделим, че би умрял за мен, беше много щастлив с друга. Изобщо сещаше ли се за мен в този момент, мислеше ли си за мен, болеше ли го.. Ама беше щастлив. Очите му блестяха. Той бе същият. Само че с костюм и смешна вратовръзка. Аз например не бих носила такава, ако бях там, щеше да ми стане смешно и нямаше да мога да дам интервю. Но онази даваше. Все едно ме познаваше, искаше да ме заболи все повече и повече, твърдейки, че е щастлива и обичана..
Седнах на килима и почнах да плача. Докато ме заболят ребрата и вътрешните ми органи. После новините свършиха, започна сериалът, късната емисия, но аз си седях на пода.
През главата ми минаваха спомените ни, представях си, че е до мен.. а той в този момент беше при друга и щастлив. .
Всичко, което бях направила за него, беше напразно. За последно, на 11 май, когато празнувахме годишнина преди, ми беше пратил мейл. „Щастлива ли си сега, че стигнахме до тук” ми беше писал той. Ядосах се на себе си затова, че не му бях отговорила. И да го бях сторила, нещо щеше ли да се промени? Щяхме ли да се съберем?!
Мислех си, че ще остане в паметта с онзи миг, в който ме пращаше на автогарата. Ала видях как целува друга. И е щастлив.
Все едно съм изпила кислол и тризон, много ме заболя. Кадрите с целувките им не ми излизаха от главата.
Господи, защо не ме обичаш изобщо? Защо ми го причиняваш? Защо трябваше да видя това? Аз какво ти направих?
Продължението - цък
Продължението - цък
0 comments:
Публикуване на коментар